New York Times за ситуацията в България /EN/

На този адрес можете да прочетете станалата вече "прословута" статия /от 15 октомври 2008/ на вестник "New York Times" за ситуацията в България :
http://www.nytimes.com/2008/10/16/world/europe/16bulgaria.html

Някои цитати:

“Other countries have the mafia,” said Atanas Atanasov, a member of Parliament and a former counterintelligence chief who is a magnet for leaked documents exposing corruption. “In Bulgaria, the mafia has the country.”

By almost any measure, Bulgaria is the most corrupt country in the 27-member European Union.

Investigators with the European Union’s antifraud office are focusing on the Nikolov-Stoykov group, a sprawling conglomerate of dozens of companies with interests from meat processing and cold storage to scrap metal and a Black Sea resort.
The group’s leading partners — both briefly detained last year on suspicion of fraud — boast top connections. Ludmil Stoykov helped finance the campaign of President Georgi Parvanov, organized a business group supporting him and maintained ties to a former deputy minister of foreign affairs.

http://vlastta.com/nivo1.php?id1=&id2=&id3=1605&table=analizi&sluchai=1

Чума по време на криза

Избирателят и лидерите, чакащи на опашката за следващ мандат, са в паника

България е някак си доволна страна. Има защо. В последните две десетилетия историческата лотария ни докара пет шестици, за които ние не водихме особено люта битка и само попълнихме няколко фиша. Падна комунизмът. Падна от само себе си, без да се лее кръв по барикадите.

Надянаха ни валутен борд. Взеха ни в НАТО. Взеха ни и в Европейския съюз. На всичко отгоре без никакво особено държавно или друго колективно усилие икономиката ни расте като гъба след дъжд вече десета година.

Как да не сме весели и разюздани и да не развием онова арабско спокойствие на духа, което те обхваща, когато в двора ти започне да извира нефт, а ти само трябва да разрешиш на някой да го гребе с една кофа, да го продава и да ти плаща за това.

Българинът не е войнствен човек. Той не обича много да се освобождава, обича да го освобождават. Навик. Пътьом изколват по няколко хиляди, той свива рамене, сякаш казва: "Ами, съдба."

И вероятно си дава сметка, че човешките загуби от подобни коления или улични престрелки са по-малко, отколкото, ако започне сам да се освобождава, съпротивлява или воюва под някаква друга форма.

И понякога дори се радва, че тия, дето се убиват един друг или пък се самоубиват по баните на хората, са така или иначе от лошите и затова няма нужда и от правосъдие, защото правосъдието е далеч по-неефективно и скъпо отколкото самоочистването.

Вероятността да хванеш и да осъдиш един бандит на две години условно е много по-малка, отколкото вероятността той да бъде рутинно отстрелян. Какъв е тогава смисълът от съдебна система, следствие, полиция и скъпи затвори?

Много по-добре е да разчиташ на саморегулиращата се система на криминалното оцеляване, да си спестиш дерта и харча.

Разбира се, когато една държава бива освободена от скъпи и ангажиращи задължения - като полиция, образование, здравеопазване, - тя се превръща в щастлива държава. Топла държава. Застояла държава.

Държава, в която няма поток, има ферментация. В тази ферментация на задоволството се раждат корупционните бактерии, които не притесняват хората, защото те са свикнали лошите микро- и макроорганизми да се унищожават взаимно.

Така се пръска националното заболяване, необезпокоявано от несъществуващото гражданско несъгласие и дори живеещо в хармония с карнавалната гражданска сърдитост.

Дотук всичко върви добре. Нали се намираме в механизъм, който се грижи за нас и контролира нашата епидемична склонност?

Обхванати от подобно задоволство, ние периодично се замисляме за следващата държавна управа, която да ни разнообрази и да ни предложи някой, който досега не е бил на сцената, за да му се порадваме, да го оплюем, да го замерим с развалени яйца и да го изхвърлим, когато му мине мандатът, за да си намерим нов актьор за новия мандат.

България не понася политически лидери на власт и политически лидери, които са били на власт.

И сега засега България се е спряла на човек, който да я забавлява следващия мандат, докато историческата лотария се грижи за сериозните неща и който да се прави на национален доктор, да гони бандитите (и да не ги хваща, защото няма смисъл, те се хващат един друг далеч по-добре), да се люби с медиите и да прекъсва международните си пътувания, когато катастрофира влак или порой потопи пазарджишките села.

Но не щеш ли, изведнъж настана криза. Истинска, а не сценична. Навремето поредният изпълнител, викнат да забавлява и спасява нацията, каза, че атентатът на 11 септември е нещо, което е далече от нас, затова няма от какво да се тревожим.

Днес 70 процента от българите (най-високият процент в целия ЕС) казва, че най-тревожното явление на Земята е международният тероризъм.

Когато преди 15 години Световната банка искаше да насочи вниманието ни към образователните стандарти, ние отвърнахме, че българското образование било на световно равнище (което донякъде беше така), не се разбрахме за парите и сега 28% от петнайсетгодишните ни ученици са функционално неграмотни.

Днес световните икономики се гърчат, страните, от които нашето веселие зависи, навлизат в рецесия, солидни банки изчезват като сапунени мехури, полските водопроводчици масово напускат кораба, за да се приберат у дома, а край нас витаят министри, които ни казват, че всичко това е зад ъгъла, тоест далече от нас.

Българинът обаче усеща, че страната излиза от фазата на представлението и че вероятността лотарията отново да му донесе спасение и временно благоденствие е нищожна. Шест пъти джакпот не се печели лесно. Особено ако не си си попълнил и фиша. Българинът се тревожи сега не защото е обеднял. Той е забогатял.

Тревожи се, защото, първо, има какво да губи и, второ, разбира, че големите печалби от лотарията, на които досега се е радвал, са били всъщност остатъци от претрупаната европейска политическа и икономическа софра.

Българското икономическо чудо може да се окаже късмет на чуждото благоденствие. Българската политическа стабилност може да се окаже също захранвана от кръвообращението на нечие чуждо доскоро пируващо и пращящо от политическо здраве и настроение тяло.

Тревожният поглед и гневното сумтене на българския избирател сега са на ръба да се превърнат в паника и пълна неяснота за това кой да управлява тази страна. Не кой яростно да я защити от посегателствата над свещената история на Батак, не кой да бъде оня, който пръв ще нагази в наводнените села, не кой да е оня, който пръв да каже, че Би Би Си отново подготвя заговор срещу страната, не кой да е оня, който да потупа Барозо или Саркози по рамото и да му каже, че и ние се въртим на същия, не оня, който да отправи просълзен поглед или стиснат юмрук към нацията и да каже "няма страшно" и не оня, който да е майстор на сценичния бой, а оня, който да е в състояние наистина да воюва на няколко фронта.

На страната й предстои дълга и люта битка за възстановяване на сринатата й международна репутация, битка за реанимиране на образователната й система и здравеопазването, за изграждане на социална защита, която да се грижи поне малко за достойнството и живота на хора, и не на последно място битка за изграждане на икономика, която не зависи единствено от стопилото се чуждо изобилие и добро настроение.

Изглежда, че в момента и избирателят, и чакащите на опашката за следващия мандат политически лидери са в паника. Засега отговор няма нито от едната, нито от другата страна. България внезапно се превърна в недоволна страна.

Юлиан Попов

Дневник